Забранената гора

След часа по ГЗМС дойдох да се разходя в гората. Не знаех защо точно това място бях избрала. Може би защото и аз бях странно, ненормално същество от легендите.
Ходех бавно през недостъпните за хората храсталаци. Тук беше мрачно, въпреки слънцето навън. Снежинките почти не бяха стигнали до земята поради високите и широки корони на дърветата.
Замислих се - ако все още бях човек, досега щях да съм паднала поне пет пъти, заплела крака в изпъкналите корени. Но не бях...
Някакъв шум ме накара да замръзна на място. Листата се мърдаха, но вятър нямаше. Тук имаше някой... или нещо. Заех позиция за атака, готова моментално да скоча върху това, което идваше.
От храстите се появи човек. Защо не бях я подушила... Веднага смених леденото си изражение с приветлива усмивка. Грейс Блек, преподавателката по Летене и Магипортиране.
-О, здравейте, госпожице Мозли... - поздрави ме тя леко неуверена.
-Може да ми говориш на "ти". Здравей. Какво правиш тук...? - попитах я, но тя уплашено се обърна назад без да ми отговаря.
-Аз... Нека да излезем на по-слънчево и обширно място. - помоли ме тя. Слънчево? Да да. Поправих я само на по-обширно и тя се съгласи. Тръгнахме към началото на гората, където жената вече се отпусна и можеше да говори спокойно. Внимателно я слушах в обясненията й какво прави толкова надълбоко в Забранената гора.

Днес бе студен ,ветровит ден в Хогуортс.След като закусих в Голямата зала,наметнах се с черната си мантия и с бързи крачки се насочих към Забранената гора...По земята имаше множество изпъкнали корени и трънливи храсти.Затворих очи и се преобразих...Прескочи това множество и след миг видях една позната фигура.Отново приех ''обичайния'' си образ Very Happy

и се приближих.Тя рязко се обърна,но щом ме видя,на лицето на директорката се появи приветливата й усмивка.
-О, здравейте, госпожице Мозли... -поздравих неловко аз
-Може да ми говориш на "ти". Здравей. Какво правиш тук...?-отговори тя
-Аз... Нека да излезем на по-слънчево и обширно място.-помолих я аз,а в гласа ми се четеше безпокойство...Елс ме погледна изумено:
-Искаш да кажеш...на по-открито-усмихна се тя,а аз бързо кимнах и двете се насочихме към началото на гората
-Е...започна тя-Какво те води насам?
-Аз...ами реших да се поразходя и да мога да помисля наспокойствие...
Директорката ме погледна леко притеснено:
-За какво?
-За семейството ми...тревожа се за тях...
Тя отговори:

-Защо, какво тревожно има? - попитах аз и се опитвах гласа ми да звучи някак дрезгаво и не толкова напевно. Грейс не ми отговори веднага. Извърна глава към гората, опитвайки да избяга погледа ми. Но аз се бях втренчила в нея и просто не можех да не го правя. Беше в природата ми...
Известно време ходехме мълчаливо. Не исках да я притискам. Когато ми каже, тогава. Не че щях да мога да направя нещо по въпроса, просто... човек се отпуска, когато изкаже проблемите си на глас.
Най-накрая тя ме погледна отново право в очите и ми отговори на въпроса.

След известно време Директорката попита:
-Защо, какво тревожно има?-попита тя
Не отговорих веднага.Извърнах глава и погледнах в далечината.Слънцето грееше високо в небето и се оглеждаше във водите на Черното езеро,което бе обитавано от какви ли не същества.Около замъка се извисяваха головите стълбове за куйдич,предмета който преподавах.Поех си дъх и започнах:
-М...мисля,че са...-заекнах аз,но се опитах притеснението ми да не проличава,макар,че лицето ми бе придобило мъртвешка бледност-...в беда...
Госпожица Мозли сложи ръка на рамото ми:
-Как така?
-Ами...както знаеш,и аз съм завършила Хогуортс...В един от часовете,когато бях трети курс се борехме срещу богърт...
-Какъв беше той?
Поех си дъх:
-Мен самата...но...като черна магьосница.Баба ми беше такава,но точно когато се опита да се отскубне -загина.
Настъпи кратко мълчание...
-Съжалявам...-промлъви директорката
-Няколко години след завършването се омъжих...съпруга ми загина от непростимо проклятие...-едва изрекох аз и в очите ми се напълниха със сълзи.След кратко мълчание Елеонор каза:
-Кой стори това?
-Една от най-верните последователки на Черния лорд...Една нощ ме бяха пратили за да помогна на магьосници,които бяха нападнати.Съпруга ми бе пратен на друго място.Вече бях близо до въпросното място,но изведнъж пред мен изникна някаква качулата фигура.Първоначално,помислих,че е обикновен разбойник,но се оказа ,че е от...тях-замълчах за малко-Нападна ме,но все пак успях да го съборя на земята,но точно в мига,който помислих,че съм приключила с това,фигурата се изправи и едва не ме уби!На следващия ден разбрах какво е сполетяло съпруга ми...неможах да го понеса и заминах на другия край на страната и запонах да се обучавам...
-А имаше ли причина да го убият?
-Беше член на Ордена на Феникса,заедно с мен.Явно онези... са преценили,че трябва да премахнат нас двамата,заедно с Джини...
Тя ме погледна и каза:

P.S:Извинявай за закъснението!

Стана ми наистина тъжно за Грейс. Толкова нейни любими хора да загинат... това беше наистина ужасно. Съвсем набързо ми мина мисълта, че има поне едно хубаво нещо да си вампир, но веднага я прогоних. Погледнах към жената с искрено съжаление.
-Аз...съжалявам. Сигурно ти е било, а и още ти е много трудно... Ако мога да ти помогна с каквото и да, само кажи! - казах й аз, като се надявах това поне малко да я успокои. Тя избърса сълзите от очите си и опита да изглежда по-ведра. Вече почти бяхме излязли извън гората.
Слънцето все още огряваше поляните около "Хогуортс", нямаше облачета по небето. Отблясъците, които създаваха лъчите на слънцето, падайки върху снега, ме накараха бързо да се върна в гората. Уплаших се да не се отразят и в мен.
Изведнъж мекото ми изражение се смени с твърда маска. Подуших нещо, нещо, което не трябваше да е тук. Не трябваше да е в гората, не трябваше да е около "Хогуортс". Вампир. Трябваше да го намеря.
-Грейс... Аз не дойдох само за да се поразходя. Имам малко работа тук... Едно... опасно същество, което поначало живее дълбоко в гората, е решило да излезе... Нали съм учителката по ГЗМС и трябва да се заема с него... Така че мисля, че е по-добре ти да тръгваш. - казах аз, а тонът ми ставаше все по-тих. Не исках да е такъв, но инстинктът ми ме караше да млъкна. Погледнах към Грейс. Тя май ме разбра. Изчаках още малко, докато получа отговор от нея.

Изчаках още малко, докато видя, че Грейс вече е поне на сто метра от гората и няма как да ме види. След това се обърнах към вътрешността на гората, подуших леко въздуха и се затичах. Обожавах това чувство, чувство на волност, свобода и скорост. За жалост сега не можех да се наслаждавам на тичането - трябваше да намеря този вампир.
Миризмата вече беше съвсем близо. Беше приятна миризма... на лавандула... Уф, отново се разсеях. Рязко спрях, осъзнавайки, че вече съм почти на другия край на гората. Отново подуших въздуха - другият вампир беше най-много на десетина метра от мен, но се беше скрил. Миризмата не ми беше позната и дано не беше някой от кралската фамилия...
-Браво, бързо ме намери. - равен, спокоен и мек глас ме накара да се обърна. Пред мен стоеше прекрасен вампир... Имаше мускулесто тяло, разрошена кестенява коса и тъмно-кафяви очи. Значи беше от добрите, беше като мен... вегетарианец.
-Мерси. - отвърнах аз и се усмихнах. - От кой клан си? - попитах го, все още изумена, че има вампир-вегетарианец около "Хогуортс". Мина малко време, докато той ми отговори. По лицето му пробягваха емоции - чудеше се дали да ми каже или не. Накрая все пак се реши.
-Джейсън. Все още сме малко, но все пак сме от "добрите". А аз съм Кристофър. Но ми казвай Крис, ако искаш. - отговори ми той и вече бе сигурен, че нищо нямаше да му стане като каже. По погледа му разбрах, че иска да знае аз кой съм. Не знаех дали трябва да му се доверя, не бях съвсем сигурна. Но все пак го направих.
-Елеонор Мозли. Не сме точно фамилия, само аз и майка ми сме вампири... - все още ми бе странно да изричам тази дума на глас. Не исках да се числя към вампирите, защото аз със сигурност бях по-добра от тях.

Погледнах го в тъмните му очи и веднага разбрах, че иска да знае какво правя тук. Но това не беше негова работа! Не трябваше да му казвам, макар че много се изкушавах. Толкова време с мама бяхме търсили други като нас, толкова време искахме да има с кого да споделим тайната си... Но трябваше да изчакам още време. И въпреки това не можех да узная нищо за него, ако не му кажех коя съм.
-Директорка съм на "Хогуортс". - отвърнах на незададения му въпрос. Той повдигна учудено вежди. Не беше разбрал, че имам дарба, което си беше хубаво. Веднага в главата му забушуваха всякакви мисли - защо съм директорка, как така издържам на толкова много прясна човешка кръв... Но на тези въпроси щях да отговоря по-късно.
-А ти - защо си тук? - въпросът ми го затрудни. Май не искаше да ми каже. Погледнах го ядосано в очите и той ясно разбра, че ако аз ще си разказвам историята, то тогава и той трябва да го направи.
-Уф, добре де. Надуших върколак и го последвах. - повдигнах вежди и той разбра какво исках да знам - защо го е подгонил. - Беше на наша територия, но тук вече не знам чия територия е. Затова и забавих ход, не исках да създавам неприятности.
-Тук е ничия територия. Както виждаш, аз съм вампир. В гората има няколко върколаци, които трябва да стоят далече от краищата й. И както вече разбра, тук е пълно с деца и възрастни хора. - натъртих на думата "хора", за да разбере той, че тук не е мястото, където да се показва извън гората. - Можеш да останеш тук, но в никакъв случай не излизай извън гората. Не трябва никой да те вижда. - предупредих го, а той кимна. След това се усмихна загадъчно и изчезна зад дърветата.
Погледнах нагоре към небето - слънцето вече се беше скрило. Можех да изляза. Затичах се между дърветата и след по-малко от пет минути вече бях извън гората.

Виолета бе решила да се разходи из двора.Когато излезе, тя погледна към Забранената Гора и видя накъква светлина.Веднага се приближи.Преди да влезе си каза"Ох рокличке ще се наложи да те изцапам"Тя бе малко повърхностна.Това се харесваше на някой хора, но на повечето не се харесваше.Тя влезе в гората и започна да търси всетлината.Бе тъмно и Виолета извика"Лумос"В крайна сметка намери светлината и започна да се приближава.Зад тази светлина се криеше един учител.Тя не го познаваше, но го намираше за привлекателен и красив.Приближи се още повече и каза:
-Аз съм Виолета ле Швайнер.

От скоро бях в това училищеу, но реших, че е верме да се поразходя. Обичах горите и въпреки да бях разбрал, че на никой не се препоръчва да се разхожда в забранената гора, това не ме спираше, все пак бях върколак и можех да се грижа добре за себе си. Докато се разхождах и оглеждах наоколо не видях да има жива душа. Чувах само шумоленето на дърветата. Но в един момент чух нещо и се обърнах...

Леле. Това бяха думите на Аня, когато за пръв път видя гората. Това място беше величествено. Слидеринката не се страхуваше от гората, все пак беше зоомаг и знаеше, как да се защити, ако я нападнат. Въпреки всичко, Ашли реши да не използва способностите си и бодро закрачи навътре към гората. Това място беше красиво,помисли си момичето.
Колкото по-навътре в гората влизаше, толкова повече това място и харесваше.
По едно време от далечината чу шум и се затича, препобразена като вълк. Щом се приближи, видя едно момче, което със сигурност беше по-голямо от нея, но реши да не го плаши с животинския си образ, затова се трансформира обратно в човек и се доближи до него.
-Здравей!-започна леко неубедително тя.
-Аз съм Аня Шеверненко,2ри курс от Слидерин.-представи се Аш като му подаде ръка и зачака реакцията на момчето.

Видях момичето и й се усмихнапх. Също подадох ръката си и се здарвисах с еня.
- Джейк Блекс, 4-ти курс - Слидерин. - също се представих и се зарадвах на мисълта, че първият човек с когото се запознавам е именно от моя дом. Вероятно щеше да й се сотри странно, че съм само на 14, да не говорим, че вероятно бе усетила и 43 градусовата ми температура.

Щом Аня се здрависа усети високата температура на момчето.
-Ти си върколак!-каза веднага тя.
-Усетих по температурата на ръката ти.-добави слидеринката.
-Аз съм зоомаг и....-замлъкна за миг момичето, понеже съзря очите на петокурсника, които бяха адски красиви, но после си пое дъх и продължи-искаш ли едно съзтезание по бягане.-каза Анн и се превърна във вълк.
-Ще ми окажете ли тази чест?-допълни тя засмяна.

- Разбира се! - отвърнах радостно. Не се бях състезавал откакто си тръгнах от Аляска. Там всеки ден се състезавах с осатанлите върколаци и винаги бях пръв. Подсмихнах се на хубите сопмени и се трансформирах в златисто кафеникав вълк. Разроших буйната си грива, за да усетя приятния полъх на вятъра. След това се обърнах към момичето и дадох сигнал за старт. Умишлено изчаках да оптича малко, за ад сепчели преднина, иначе щях да я изперваря прекалено лесно. После бодро започнах да тичам заедон с вятъра. След малко я настигнах, но реших да не я надминавам още. Просто пордължих да тичам редом с нея...

-Добре се справяш, Джейк!-каза Аня засмяна.
-Но има още, какво да се желае.-допълни.
Анн
знаеше, че момчето само бяга и не е показал всичко, на което е
способен, но и Ашли само подтичкваше. Да, това беше точната дума за нея.
-По-бързо-крясна Аш и Блекс ускори темпото и забяга с все сила напред.
Най-накрая,помисли си слидеринката и настигна петокурсника.
-Няма да се дам лесно, повярвай ми!-отвърна тя и се засмя.
-А сега, покажи ми, какво можеш!-рече Шеверненко и зачака бързината на върколака да се ускори.

Подсмихнах се незабележимо. Без да е нужно да повтаря тупнах лапи в земята с всичка сила и после ги отблъснах напред. Движението се повтаряше периодично и все повече и повече се забързваше. Сигурен бях, че чак силуетът ми се размазва от скоростта.

Пристъпвах леко, но предпазливо по все още неутъпкания сняг. Времето беше ужасно - ту топло, ту студено, а даже и слънцето не знаеше дали да се покаже или не. Снегът лека-полека започваше да се разтопява и краката ми вече бяха мокри до коленете. Но нямаше начин да настина.
Стигнах мястото, където преди повече от месец се запознах с мой себеподобен. Никйде нямаше следи от стъпки, поне не и от човешки. Но бе пълно с едни и същи животински стъпки, които май бяха на куче или вълк.
Обиколих мястото, но него го нямаше. Много жалко. Точно се бях обърнала към замъка и вече отивах към края на гората, когато нещо прошумобя зад мен. Рязко се извърнах, гледайки към храста пред мен. Там нямаше нищо. Или поне не надушвах нищо. Но след няколко секунди видях две искрящи и големи очи. Бяха на някакво животно, но имаше и нещо човешко в тях.
Приближих се към храста. Животното не се отмести, а продължи да ме наблюдава. Тогава протегнах ръка, за да разтворя клонките на храста и да видя създанието.
Беше вълк. Съвсем истински и напълно бял вълк. Даже и със сини очи. Отстъпих назад, понеже наистина много ме беше страх от вълците. Хищникът пристъпи напред, като продължаваше да ме гледа втренчено. Взех една пръчка от земята, напълно човешки, а не вампирски инстинкт, и я размахах към вълка. Но той не се уплаши. С всяка моя крачка назад, животното се преместваше напред. Докоснах се до едно дърво. Не исках да изпускам вълка от поглед, за да видя какво има зад мен. Изражението ми вече бе съвсем страхливо, издаващо всяка емоция в мен. Май животът сред хората не бе много полезен...
Изведнъж вълкът изчезна и на негово място се появи човек. Мъж. Вампир. Кристофър Джейсън.
-В името на най-мръсните гащи на Мерлин, знаеш ли как ме изплаши?! - внезапно избухнах, като в мен се смесваха яд, радост, и все още малко страх. Той ме гледаше с насмешка в очите и ухилен заради страха ми. Скоро се окопитих и се приближих до него. - Значи си метаморфмаг. - казах тихо, а той кимна. - Е... Как е животът тук? - усмихнах се леко, изчаквайки отговора му. Около минута, която ми се стори прекалено дълга, стояхме един срещу друг, усмихнати и мълчаливи. Най-накрая той ми отговори.
-Добре. Малко са големите животни, но все пак успявам да се нахраня някак. При теб как е...? - попита ме Кристофър, но аз въобще не го слушах. Вниманието ми бе насочено към нещо или някой с много странна миризма. Не можех въобще да определя какво беше. Инстинктът вече ми изневеряваше, и то много.
Обърнах се към него, но пред мен вече не стоеше никой. Странно.

Веднага след полученото писмо от Кристофър се отправих към гората. По някаква необяснима причина не се чувствах толкова гадно, колкото до преди един час. Наистина странно.
Вече бях навлязла доста навътре в гората. Този път знаех, че той пак е във формата на вълк. Погледът ми бе забит в земята, търсейки следи от вълчи лапи. Най-накрая съзрях стъпки и ги проследих.
Излязох до едно голямо и много старо иглолистно дърво. Бор, ела или смърч - не ме интересуваше. Там стъпките свършваха. Седнах на земята, тоест на снега, и зачаках търпеливо. Знаех, че той щеше да ме подуши.
Чух шум зад мен. Моментално станах и рязко се обърнах натам. Естествено - беше снежно-бял вълк, който ме гледаше приятелски. След секунди вече пред мен стоеше Кристофър.
-Здравей. - поздравих го тихо, а той само кимна. След това се преблеже към мен, като държеше някакъв плат. Май бе коприна. Подаде ми го мълчаливо, а аз го взех все още леко учудена. Учудена без и аз да знам от какво.
Платът беше много странен. Тюркоазено-син на цвят и коприна на вид. Но на допир бе съвсем различно. Беше все едно пипах вода. Чувството бе странно, но и приятно. Повъртях го още малко в ръцете си, а след това му го върнах.
-Какво е това? - попитах, но след секунда "просвещението" ме удари. Беше мантия-невидимка. Но защо такъв цвят? Защо ръката ми не стана невидима, когато платът бе върху нея? - Крис? - гласът ми затихна. За първи път го наричах Крис, а не Кристофър. Уф, какво ми ставаше? Това просто не трябваше да се случва, въобще не трябваше двамата да се запознаваме...
-Намерих я в другия край на гората. Но наоколо не миришеше на нищо. Нито пък имаше стъпки. Може би притежателят й я е изпуснал доста отдавна. И ти просто си надушила самия плат. - повдигнах вежди, защото знаех, че нямаше начин да надуша само един плат от толкова голямо разстояние. Но явно, че все пак го бях направила.